„Истинската обективна
нравственост на човека е да служи съзнателно и свободно на тази обща цел, като
отъждествява с нея своята лична воля, а това отъждествяване, което същевременно
е освобождение на човека, ще се осъществи неизбежно, когато той действително
осъзнае истинността на посочената идея.“ (с. 247)
Владимир Соловьов, Философски
начала на цялостното знание (1877)
„От нас се иска само да не слагаме своята малка част на мястото на великото цяло, да не се затваряме в личното си дело, а да се стремим да го свържем с общочовешкото, да не забравяме за това велико дело, да го издигаме по-високо и да го поставяме на преден план, а всичко останало – на по-заден. Не е във властта ни да решим кога и как ще се извърши великото дело на общочовешкото единение. Но да издигнем това дело като наша най-важна задача и да му служим с всичките си дела – това е във властта ни. Във властта ни е да кажем: ето какво искаме ние, ето каква е висшата цел и какво е нашето знаме – и на друго ние не сме съгласни.“ (с. 79)
„Светът не трябва да бъде спасен насила. Задачата не се състои в едно обикновено съединяване на всички части от човечеството и на всички човешки дела в едно общо дело. Ние можем да си представим, че хората работят заедно над някаква велика задача и насочват към нея, и й подчиняват всичките си лични дела, но ако тази задача им е натрапена, ако за тях тя е нещо съдбовно и настойчиво, ако те са обединени от слепия инстинкт или външната принуда, то даже и ако това единство обхване цялото човечество, то все едно това няма да бъде истинско човечество, а само някакъв огромен мравуняк.“ (с. 77)
Владимир Соловьов, Три речи в памет на Достоевски (1883)
„Тържество на вечния живот – това е окончателният смисъл на Вселената. Съдържанието на този живот е вътрешното единство на всичко, или любовта, нейната форма – красотата, нейното условие – свободата.“ (с. 222)
„Но тази стихийна любов, с която е наситено всичко в природата, е само стремеж, влечение към вечното царство на любовта и красотата. Само човешката личност може истински и окончателно да се приобщи към това царство, тъй като пълното съединяване може да се осъществи единствено при наличието на съзнателност и свобода. Тъкмо затова „Всесъдържателят е дал свобода“ на злото начало, за да може чрез борба с него човекът свободно да достигне съвършенство.“ (с. 223)
„Истински човешко добро е възможно само когато човек го постига сам и го приема със своята воля и съзнание. Да предадеш на човека отвън готовата истина, без участието на собственото му мислене и опит, би означавало да отнемеш вътрешното достойнство и на истината, и на човека. Ако бе възможно да се надарят хората с най-висше благо наготово, с осигуряване на благополучие отвън, без техния труд и усилия, с това би се потвърдило само, че между щастливия човек и ситото животно няма съществена разлика.“ (с. 223)
„Никой не може да поднесе на човека съвършенство без неговото собствено, свободно и съзнателно участие. Личната свобода, или свободата за самоопределение е свойство, което придава на човека безусловното му значение в очите на Висшето същество.“ (с. 224)
Владимир Соловьов, Поезията на А. К. Толстой (1895)
* * *
„От нас се иска само да не слагаме своята малка част на мястото на великото цяло, да не се затваряме в личното си дело, а да се стремим да го свържем с общочовешкото, да не забравяме за това велико дело, да го издигаме по-високо и да го поставяме на преден план, а всичко останало – на по-заден. Не е във властта ни да решим кога и как ще се извърши великото дело на общочовешкото единение. Но да издигнем това дело като наша най-важна задача и да му служим с всичките си дела – това е във властта ни. Във властта ни е да кажем: ето какво искаме ние, ето каква е висшата цел и какво е нашето знаме – и на друго ние не сме съгласни.“ (с. 79)
„Светът не трябва да бъде спасен насила. Задачата не се състои в едно обикновено съединяване на всички части от човечеството и на всички човешки дела в едно общо дело. Ние можем да си представим, че хората работят заедно над някаква велика задача и насочват към нея, и й подчиняват всичките си лични дела, но ако тази задача им е натрапена, ако за тях тя е нещо съдбовно и настойчиво, ако те са обединени от слепия инстинкт или външната принуда, то даже и ако това единство обхване цялото човечество, то все едно това няма да бъде истинско човечество, а само някакъв огромен мравуняк.“ (с. 77)
* * *
„Тържество на вечния живот – това е окончателният смисъл на Вселената. Съдържанието на този живот е вътрешното единство на всичко, или любовта, нейната форма – красотата, нейното условие – свободата.“ (с. 222)
„Но тази стихийна любов, с която е наситено всичко в природата, е само стремеж, влечение към вечното царство на любовта и красотата. Само човешката личност може истински и окончателно да се приобщи към това царство, тъй като пълното съединяване може да се осъществи единствено при наличието на съзнателност и свобода. Тъкмо затова „Всесъдържателят е дал свобода“ на злото начало, за да може чрез борба с него човекът свободно да достигне съвършенство.“ (с. 223)
„Истински човешко добро е възможно само когато човек го постига сам и го приема със своята воля и съзнание. Да предадеш на човека отвън готовата истина, без участието на собственото му мислене и опит, би означавало да отнемеш вътрешното достойнство и на истината, и на човека. Ако бе възможно да се надарят хората с най-висше благо наготово, с осигуряване на благополучие отвън, без техния труд и усилия, с това би се потвърдило само, че между щастливия човек и ситото животно няма съществена разлика.“ (с. 223)
„Никой не може да поднесе на човека съвършенство без неговото собствено, свободно и съзнателно участие. Личната свобода, или свободата за самоопределение е свойство, което придава на човека безусловното му значение в очите на Висшето същество.“ (с. 224)
„Не само половата любов има
своите заложби в животинския свят, но същото трябва да се каже и за патриотизма
(при обществените и стадните животни). Съдбата на човека и на човечеството,
нашето извисяване над животинския свят зависи главно от очовечаването и
одухотворяването на тези основни факти в живота, от прераждането им от слепи
инстинкти на природата в съзнателни принципи на достойното съществуване.
Естествено, в тази дейност преобладаващата роля принадлежи на духовните вождове
на човечеството – на поетите и на мислителите.“ (с. 224-225)
Владимир Соловьов, Поезията на А. К. Толстой (1895)
